Регионален исторически музей - Русе
"All that I experienced afterwards had already been in Roustchouk". Elias Canetti
Русенските инициативи през погледа на чужденците

Мариана Бърчева

Русе винаги е свързван с бързото приобщаване на следосвобожденска България към културните ценности на европейските народи. Неговото развитие се определя от традиционно развитите търговски връзки по р. Дунав. Близостта до Европа формира у гражданите нови ценности, примери за поведение и стандарт на живот. Присъствието на много чужденци, както и съществуването на своеобразен елит го отличава  от традиционния български град. До началото на ХХ в. Русе се изгражда като типичен средноевропейски град със силно урбанистично излъчване, улавящо се далеч извън региона.

Но през 1878 г. Русе изглежда такъв, какъвто го оставят османците – с множество минарета, хамами, прихлупени къщурки и с една, кацнала сред тях «букурещка» търговска улица, по образния израз на Добри Немиров, която русенци ще нарекат «Княжеска», защото е най-представителна и там се намира княжеският дворец, който преди това е резиденция на управителя на железопътната линия Русе – Варна. До двореца е разположен известния хотел «Исляххане», сериозно засегнат от обстрела на руската флота.

Руският офицер Еспер Серебряков, командир на Дунавската флотилия през 1885 г. пише в спомените си:“Първото ми впечатление след пристигането в Русчук беше, като че ли се намирах в някаква руска провинция, пренесена някъде на изток. От една страна често се чуваше руска реч, чуваше се звън на църковни камбани, срещаха се отряди от войници, облечени в руски униформи, които весело маршируват под звуците на войнишки руски песни. Всичко това напомняше Русия. От друга страна много често срещащите се турци с фесове и чалми и български селяни с техните оригинални костюми, напомнящи турските, високите върхове на минаретата и разнасящите се от тях викове на мюзеините, ни пренасят на изток. Навсякъде още се забелязваха печалните следи от многовековното позорно робство. Не е минало и едно поколение, израсло на свободна почва. Образованите и интелигентни хора са били единици. И като изключение стотина други лица завършили висше образование в Русия, още толкова, или немного повече, завършили висши учебни заведения в Европа, цялата, така да се каже първа класа (градската буржоазия) се състоеше преди всичко от слабо развита търговска класа, от хора, които по време на турското владичество се намираха в непосредствени отношения със своите угнетители и се издигнали за това, че са угаждали на своите бивши господари, турците. Разбира се, за тези хора робството е оставило най-вече дълбоки и почти неизличими следи. Така, че при наблюдение на тогавашния български живот, се забелязваха много несимпатични и некрасиви явления, както би било и в други страни, които току що са се освободили не със свои сили, а с помощта на външно вмешателство.”

След Освобождението Европа се възприема от българското общество като противостояща икономическа сила, наводнила местния пазар със стоки. Българската икономика е напълно отворена и  външната конкуренция съсипва националното стопанство. Русенските търговци са стъписани. Достатъчно е да се разлистят документите на Русенската община и протоколите на Русенската търговско-индустриална камара, за да се установи една любопитна обществена нагласа – безбройни искания за държавна закрила на съсловия и отделни граждани, притеснени от навлизането на чуждите стоки и разорението на местните занаяти. Страхът от рискови начинания - негативна последица от чуждото владичество е дълбоко вграден в манталитета на местното население и задържа неговите търговски и производствени възможности. Същевременно върху стопанското развитие на Русе положително влияние оказват средищното му географско положение, позитивната роля на р. Дунав и богатата му селскостопанска околност. Към 1890 г. в Русе са регистрирани 1460 търговски, занаятчийски и промишлени фирми. 14% от градското население се занимава с търговия. Търговията на дребно – колониалът, бакалията, кръчмарството се движи предимно от българи. Между по-едрите търговци се нареждат и евреи, арменци, гърци.
До края на ХІХ в. стопанската характеристика на града се определя преди всичко от вносно-износната и транзитната търговия с дунавските градове от Централна Европа, Румъния и Русия. Русе се превръща в значителен депозитен център, което стимулира откриването на търговски къщи и строеж на складове за стоки. Обикновено стоварищата се намират около пристанището, а складовете – по централните градски улици. Русе става главен доставчик на манифактурни и колониални стоки, на  машини и строителен дървен материал не само за региона, но и за  вътрешността на страната. За това говорят и чувствително нарастващите приходи на русенската митница: през 1906 г. те възлизат на 4 533 750 лв., а през 1907 г. – 5 985 082 лв.

Италианският публицист Вико Мантегацца в книгата си “Два месеца в България - бележки на един очевидец, 1886 г.” пише: “Русчук в турско време, тъй да се каже е столица на Дунавския вилает. И сега още, по числото на населението си и по търговията си, той е най-важният град на България. Той е дебушето на Европа за търговията с България... Населението на града е смесено, както във всички търговски градове на изток. Много гърци и евреи... Като е бил повече от други български градове в сношение, в досег с Европа, Русчук много скоро е почувствал нейното влияние, когато престанало турското владичество. Има два-три търпими хотела, известно число двуетажни къщи, доста добре построени, няколко широки и постлани улици. От кога не съм виждал добър калдаръм!... Княжеският дворец, Окръжното управление, главният хотел са все здания, построени елегантно. Австрийската и маджарската колонии са доста големи и държат в ръцете си много клонове на търговията.

Между градовете в Княжеството, Руссе несъмнено има най-голяма бъднина и подир няколко години може да стане едно от главните средища на източната търговия. Трафикът сега става по едничката жп линия, що притежава Княжеството, линията Руссе-Варна. В Русчук има вече начало на обществен живот. Зимно време се уреждат вечеринки. Певиците на кафе-шантаните, които наводняват изтока, не отминават Руссе. Европейската носия преобладава. Близостта на Букурещ, където се отива за 7-8 часа, упражнява голямо влияние. Индустрията също започва да прави първите си стъпки. Бирата продължава победоносния си поход и е вече станала обикновено питие. Русенските вина са най-добрите в България.”

В пътеписите си известния чешки писател Ярослав Хашек описва Русе в началото на ХХ в. така:”Вместо един ориенталски град, блестящ със своите причудливи кубета и минарета, вие наблюдавате пушека на фабриките за копринени платове, за кожи, кожени трансмисии, грънчарски изделия с широкоизвестни сребристи украси, а пък влезете ли в града по няколко тесни улички, изведнъж се оказвате на един булевард, който не би посрамил много западни градове. Къщите са построени по европейски маниер, намерих една сграда с мецанин, хубава градска болница, казарми, кафенета, обзаведени по европейски, шантани и т.н.

На пристанището цари оживление. По цял ден, дори и през нощта глъчката тук не стихва. Корабите пристигат един след друг, оставят товара си, вземат друг, заминават, идват други... И целият този панаир се състои от различни народности: българи, гърци, турци, арменци, цигани, румънци, сърби. Който иска да направи речник на псувните, нека се спре за малко в пристанището на Русчук.”
Русенци постепенно разбират, че европейското икономическо проникване не е толкова опасно за развитието на местната икономика. През 1886 г. кметът Петър Винаров разрешава на Черноморско-Дунавското параходство, чиито параходи пътуват от Одеса до Свищов да ползва десет години помещение за агентство и склад. За пристан се определя терен под гюргевската скеля, а за склад - градската фурна. Общината предоставя места за изграждане на складове и на Австро-Унгарското параходно дружество.

Русенската община се опитва да гледа по-глобално на развитието на пазарните отношения. Усилията в този посока са насочени в създаването на онези условия  в града, които биха насърчили и подпомогнали неговото устойчиво икономическо развитие. Една от първите прояви в това отношение е решението на общината от 20 май 1885 г. да построи няколко здания, които да даде под наем на табачните фабрики в града. На следващата година се решава общинската мелница да се продаде на частните лица братя Папаманоли и Андре Тюрио. Отпуснати са общински места на кожарските фабрики “Пенков, Павлов и сие” и “Ст. Корабов”. Удовлетворено е и искането на австрийския поданик Хаберман да се намали данъкът на бирената му фабрика. След излизането на Закона за насърчаване на местната индустрия, общината продължава да отпуска държавни или общински места за изграждане на индустриални предприятия – на фабриката за циментови и тухлени изделия “Труд”, на машинната фабрика на Евгени Мюлхаупт, на сапунената фабрика на Васил Бъчеваров, на оцетената фабрика на д-р Никола Червениванов, на Димшид за разширение на фабриката за есенции и етерични масла, за разширение на фабриката за мастила и восък на Филип Симидов, за доизграждане спиртната фабрика на Начо Начев, на Хартюн Манукян да построи фабрика за машини и железни изделия, на Папаринов за фабрика за растителни масла. Започва проектирането и строителството на нов търговски пристанищен кей.

 Поривът към приобщаването на русенци към стопанския модел на напреднала Европа се изразява и в участието на един напълно модерен панаир – Първо българско земеделско промишлено изложение в Пловдив (1892). Русенският окръжен управител Никола Обретенов предлага още през 1890 г., вероятно повлиян от пътуването си в Австро-Унгария, да се организира изложение в града. На първо време, според него, да се помести една колекция в сградата на Окръжното управление, която да се състои от подбрана местна продукция, както и от събраните от окръга старини и минерали. В бъдеще, предлага Никола Обретенов, трябва да се построи специална за целта сграда.
Когато се приема Правилникът за организиране на първото българско земеделско-промишлено изложение, се взема решение изложенията да бъдат две – едното да е земеделско - през август-септември 1892 г. в Пловдив, а другото – промишлено, по същото време на 1893 г. в Русе. От страниците на в. “Нашето първо изложение”, разбираме, че още от самото начало русенци подготвят участието си в Пловдивското изложение със самочувствието на бъдещи домакини. По лично настояване на окръжния управител Никола Обретенов, който е и председател на окръжната комисия по подготовка на изложението, общината отпуска 30 000 лв. Проектирането и изграждането на Русенския павилион е възложено на окръжния инженер Тодор Тонев, който за целта е изпратен на изложението в Прага през 1891 г. В спомените си Никола Обретенов пише: “Аз имах всичката амбиция моят окръг да бъде показан за първенец (нали съм русенец)”. В отправеното възвание от русенската окръжна комисия до всички земеделци, занаятчии и фабриканти се казва: “Нека всеки изработи по своя занаят туй, което може най-добре, най-хубаво и най-скъпо и да го представи в Окръжното управление”. Със съдействието на Никола Обретенов етнографът Димитър Маринов и фотографа Христо Дашков обикалят селата в региона, за да направят снимки от празниците, обичаите и характерните носии на местното население. Направените албуми са луксозно подвързани. Един от тях е подарен на княз Фердинанд по време на изложението, а другият попада в русенския музей. След закриването на първото българско изложение, правителството постановява, че проектираното за 1893 г. Русенско изложение се отлага, предвид големите финансови разходи на държавата. Разказите на чужденците посетили града след Освобождението открояват ред специфики на русенския градски модел. Многонационален по своя демографски облик, градът постепенно става преобладаващо български.

Когато става дума за русенската архитектура, би могло да се каже, че тя наистина има своите непреходни стойности. Едва ли може да се скрие, че тя не е самородна, че е привнесена от Европа. Но русенецът е направил своя подбор, приспособил е класическите архитектурни образци към местните условия и е създал тоя топъл, провинциален и същевременно празничен вид на русенските улици и площади. Всъщност в града могат да се видят всички стилове, но смесени, сдобрени и усмихнати. И в това е цялата магия на Русе.

Особено ценни за бъдещото развитие на младата българска държава са инициативите на русенските предприемачи от последното десетилетие на ХІХ в., усвоени от опита на напредналите европейски страни. Създадените тук в периода от 1890-1895г. - Първа българска търговска камара, Първо българско застрахователно дружество “България”, най-голямата провинциална финансова институция – Българска търговска банка и полагането на основите на модерна индустрия в града, превръщат Русе в своеобразен център и двигател на българския икономически напредък от началото на ХХ в.
Не трябва да забравяме и, че от тук започва пътят на българското морячество, че русенци стават свидетели на първите стъпки на българската дипломация, че са първите в страната видели епохалното откритие на братя Люмиер - киното (1897). А и колко дребни на пръв поглед неща, които отличават модерния човек са се появили за пръв път в Русе - асансьорът, велосипедът, спортната лодка, водните ски.

Някъде по страниците на класическата руска проза има кой знае откъде дошло предание за Русчук. Разговарят се двама нещастни мужици, бездомници. По-възрастния утешава младия си спътник: „Не бой се, земляче! Има град, далечен и чуден град, там нейде зад голямата река Дунав. Казвал се тоя град Русчук. В него царяло мир и любов, за всеки имало хляб и стряха. Там ще идем ние с тебе.“ Много по-късно европейският писател Елиас Канети ще повтори същото предание за града на неговото щастливо детство: „...това е едно прекрасно място населено с хора, чужди на расова или национална дискриминация, хора трудолюбиви, силни и весели“.
Колко от всичко това е останало днес?