Регионален исторически музей - Русе
"All that I experienced afterwards had already been in Roustchouk". Elias Canetti
Бозайници на 6 000 000 години

Венцеслав Петков, уредник отдел Природа

Природната обстановка на земята не винаги е била такава, каквато я познаваме сега. Континентите са променяли очертанията си, морета са се появявали и изчезвали, огромни пространства суша са се издигали от океана и са потъвали.
Балканите са сравнително млада земя. През целия мезозой (период от преди около 250 мил. год.), епохата на господството на динозаврите, завършила преди 65 милиона години, тогава Балканите още не съществували като суша, затова и от нашите земи няма находки на динозаври.
Преди 9-10 милиона години (късен миоцен), природната обстановка на Балканите е много сходна с днешната африканска савана. По нашите земи живеят антилопи, жирафи, хоботни бозайници, трипръсти коне (хипариони), носорози и едри хищници – хиени и саблезъби тигри.
В началото на плиоцена (преди около 5 милиона години) климатът, който продължава да е топъл, става отново  влажен, а горите започват да доминират. Често срещани по това време са два древни родственика на съвременните слонове – по-горският зиголофодон и ананкусът
През втората  половина на плиоцена (преди около 3 милиона години) климатът, като цяло, става все по-сух, особено в южните части на Балканите. Средногодишните температури стават по-ниски. През така наречения вилафранк (преди около 2 милиона години) започва коренна промяна във фауната: топлолюбивите видове от терциера (от преди 65 мил. год. до преди 1,8 мил.год.) отстъпват пред типичната хладоустойчива кватернерна фауна (период от преди 1.8 мил. год. до днес). От изток в Европа навлизат редица растителни и животински видове на откритите пространства. Между тях са най-ранните мамути – мамутус руманус, най-цялостните в света останки, от който се съхраняват в Русенския музей.
Преди повече от 2 млн. години по нашите земи има фазанови птици, елени, гепарди, пуми и множество други видове.
В ранния плейстоцен (преди около 1.8 мил.год.) захлаждането продължава. Климатът на средния и късен плейстоцен (между около 1 млн год. до преди 10 000 год.) се характеризира със силни промени и силни застудявания, известни като "ледникови периоди". През тези периоди природната обстановка се е характеризирала предимно с открити пространства и  с големи скитащи и мигриращи стада. Характерни животни са дългорогият бизон, косматият мамут, косматият носорог, безгривият пещерен лъв, а в хълмистите и нископланински местности – гигантската пещерна мечка.
Преди около 10 000 години започва холоцена – епохата от развитето на света, продължаваща и днес. Обликът на фауната придобива постепенно днешния си вид. В ранния холоцен диви коне и диви магарета са препускали в откритите пространства на Добруджа. Характерни видове са дивият бик тур, зубърът и бобърът, изчезнали днес от фауната ни. Човешката дейност е причина за силното обедняване на фауната през последните хилядолетия и столетия. На Балканите лъвът се е срещал допреди две хиляди години, зубърът до 10-12 век, а турът, от който води началото си съвременното домашно говедо се е срещал в диво състояние до началото на 17 век.
Науката, която изучава организмите на отминалите геологични епохи, се нарича палеонтология
Една от най-богатите колекции от фосилни бозайници в България се съхранява във фондовете на отдел „Природа“ към Регионален исторически музей – Русе. Тя е събрана от известният русенец Михайл Халваджиев – учител, любител-палеонтолог и пръв уредник на отдел „Природа“.
От направените досега проучвания в Русенско са открити останки от 18 вида фосилни бозайници. Това са фосилни видове, които се срещат в седиментите на плиоцена и плейстоцена.
Най-ярките представители на фосилната фауна на русенско са мастодонтите,   мамутите и пещерната мечка. Фосилизирали (вкаменени) бедрени кости, долни челюсти, бивни и цели черепи от тези животни могат да бъдат видени в представяните от музея изложби „Бозайници на 6 000 000 години“ и „Ловци на мамути и земеделци“.
Вероятно всеки е чувал думата мастодонт. Това е събирателно понятие за две доста различни групи хоботни бозайници, чиито пътища са се разделили преди повече от 23 милиона години. Едната група – гомфотериидите – преживява бурен разцвет и заселва всички континенти с изключение на Австралия и Антарктида. Историята им е зрелищна и богата на събития. Сред многобройните потомци на гомфотериидите са и предците на съвременните слонове.
Другата група – мамутидите, не преживява особен разцвет в развитието си. Това са предимно горски животни.
Ананкусът е последният европейски представител на гомфотериидите – едната от двете групи “мастодонти”.  Едни от най-ранните ананкуси в Европа са намерени у нас. Изчезва на границата с плейстоцена (около 1 800 000 години).
В сравнение с днешния африкански саванен слон, ананкусът е по-нисък, с относително по-дълго тяло и къси крака.
Характерен белег за разреда Хоботни са техните бивни. Това са видоизменени резци (за сравнение - бивните на моржа, например, са кучешки зъби). Бивните нямат корен и постоянно растат през целия живот.
Много от по-ранните хоботни, включително и първите слонове, имат и долни бивни освен горните. На ранните стадии от еволюцията на хоботните основната функция на бивните е пряко свързана с храненето. Разбира се, бивните имат различни приложения и при късните представители на групата – с тяхна помощ съвременните слонове ровят, одират дървесната кора, използват ги като оръжия, но това са по-скоро спомагателни функции. Мъжките африкански слонове имат по-големи и по-масивни бивни от женските. При индийските слонове добре развити бивни имат само мъжките – при женските те, на практика, липсват. Някои мъжки индийски слонове също нямат бивни.
В началото на 20 ти век известният румънски палеонтолог Stefanescu при разкопки открива два кътни зъба от вид мамут непознат за науката. След подробни изследвания установява, че намерените фосилни останки принадлежат на един от най-примитивните представители на семейството на мамутите. През 1924 г. Stefanescu публикува данните за новия вид мамут и му дава името Mammuthus rumanus (Stefanescu1924). От тогава до началото на 21 век за науката Палеонтология от този вид са известни само два кътни зъба и няколко фрагмента от долна челюст.
През 1965 в пясъчна кариера край с. Босилковци, Русенско, известният български палеонтолог Михаил Халваджиев открива долна челюст от мамут, която определя като челюст от вида   Mammuthus meridionalis.
През 2003 след консервация и реставрация на всички фосилни материали от палеонтологичната колекция на Михаил Халваджиев в Отдел „Природа“ към Регионален исторически музей – Русе, колекцията е проучена от ст.н.с. д-р. Николай Спасов и д-р Георги Марков от Националният природонаучен музей – БАН, София. Те установяват, че намерената от Михаил Халваджиев през 1965 г. долна челюст е определена неправилно и всъщност принадлежи на вида Mammuthus rumanus.
В момента Регионален исторически музей – Русе единствен в света притежава изцяло запазена долна челюст от вида  Mammuthus rumanus!
Споменаването на думата мамут неизбежно предизвиква асоциации с ледниковата епоха. Действително, един от видовете мамути – всъщност последният – е сред най-типичните животни за този период. Косматият мамут (Mammuthus primigenius) е познат на всички като звездата на ледниковата епоха. Той е изчезнал вид животно от семейството на слоновете. По размери мамутите не били по-големи от съвременните слонове но притежавали по-масивно туловище, по къси крака, дълга козина и дълги извити бивни, които вероятно са служили на мамута за набавяне на храна под дебелата снежна покривка.
Mammuthus primigenius проявява крайна степен на адаптация в рода Mammuthus. Той има най-голям брой ламели на зъбите си. Увеличаването на броя на ламелите е свързано с все по-тежките климатични условия, съответно промяната на растителността. Колкото повече са ламелите и колкото по-висока е коронката на зъба, толкова по-ефикасен е той за потребяването на тревиста растителност като храна.
Mammuthus primigenius е един от най-добре познатите изчезнали видове. От него са известни многобройни цели скелети на различна индивидуална възраст, дори замръзнали трупове.
В Европа Mammuthus primigenius измира, след като дълго време е съжителствал с хората от палеолита, преди около 12 000 години, в Северна Америка – преди около 11 000, а в някои части на Сибир – преди около 10 000 години. Неотдавна на остров Врангел в Северния ледовит океан бяха открити останки от мамути, датирани на 4000 години! (За сравнение – по това време в Египет строят пирамиди).
В България са известни поне 14 вида хоботни, а във фондовете на отдел “Природа” се съхраняват останки от 9 вида. Най-ценна е долната челюст (mandibula) от Mammuthus rumanus , която е единствената в света най-цялостно запазена част от представителя на най-ранните мамути. Две трети от останките на Elephas antiquus (дава начало на няколкото вида слонове-джуджета, населявали редица средиземноморски острови през плейстоцена) у нас се съхраняват във фондовете на отдел “Природа”.
Пещерната мечка(Ursus spelaeus)е праисторически вид мечка, живял в Евразия през средния и късен плейстоцен. Появила се е като вид преди около 300 000 г. вероятно еволюирала от Етруската мечка (Ursus etruscus) и изчезнала преди около 10 000г.
Дължината на тялото на пещерната мечка достигала до 2,7-3,5 м, което е с 30% по-едро от това на съвременната Кафява мечка. Предната част на тялото била по силно развита от задната; краиниците й били къси и силни, главата - масивна. Черепът на Пещерната мечка се отличава от този на кафявата мечка с по-скосено чело. Съдейки по значителната степен на изтриване на зъбите, Пещерната мечка била вегетарианец, чиято основна храна включвала тревисти растения, също така и мед.
Мечките раждали по 1-2 мечета. Продължителността на живота им била около 20 години. Те обитавали ливади, редки гори, а в планините стигали до пояса на алпийските ливади. Названието “пещерни “ (от лат.  Spelaeus) мечките получили тъй като, костите им са откривани в големи количества предимно в пещери (пещерата “Орлова чука”, край с.Писанец, Русенско и мн.др.)
Причина за измирането на Пещерната мечка вероятно е изменението на климата в края на вюрмския ледников период, когато площта на горите рязко е намаляла лишавайки мечките от источници на храна. Съществана роля за измирането на Пещерната мечка изиграл и ловуващият праисторически човек. Смята се също така, че той убивал мечката не само, за да се нахрани и облече, а и да освободи обитаваната от нея пещера за себе си.